21-03-2007:

Един часът е.

Бурята идва с онзи моя стар брат, Вятъра.

Оставил съм на брат си и на автопилота си, и се нося из града на колелото.

Няма никой, освен една патрулка и едно такси.

Няма нито един човек.

Няма кой да ме извади от медитацията, няма кой да викне след мен,  няма нииищо.

Има дървета и котки.

Нито по артериите, нито във втрешните улички; само в един междублоков парк срещнах два коня, и спрях да ги погледам.

И ми си прииска да живея на място, в което жирафи надничат през прозорците, докато режеш салатата, и най-големия ти проблем е да не настъпиш костенурките в градината.

Когато се прибрах, Черен Чернушко малък-сладък, колкото хубав толкова мръсен, мил-гальовен, хубаф-пуфхаф ме чакаше пред вратата.

Забавляваше се, като гонеше найлоновите пликове, които бурята носеше.

И сега, докато блогвам, той е отпред и ми напомня за изгладнялото си присъствие; сигурно казва "Аре бе, цел ден съм ебал, нищо не съм ял".

Да му имам проблемите.

Обичам Враца през нощта.

Едно спокойно, градинско... И няма ниииикой.